Копаница – кратък исторически преглед

            Според археологическите данни районът на село Копаница е обитаван още от праисторическо време. В м. Чардака и в нивите западно от читалището са открити фрагменти от праисторическа керамика. В Чардака през късната античност, на същото място е съществувало друго селище обхващащо около 20 дка. В м. Паровица на площ от около 150-200 дка се намират археологически материали от голямо антично селище, което е просъществувало и през късната античност. При изкопни работи са намирани стени от ломен камък с хоросанова спойка, както и много керамика и монети. През 1983 г. в източната част на селището е открит гроб, изграден от извити тегули. В този район са намирани и отделни фрагменти от средновековна керамика, което предполага съществуването и на средновековно селище. На билото в м. Корията през късната античност и ранното средновековие е имало крепост. Тук са изваждани долиуми, тухли и бронзови монети¹. Последните останки от крепостта са използвани за строежа на къщите от махала Чифлика².
            Първото известно засега споменаване на Копаница е в подробния тимарски регистър от 1572 г.³ В същия този регистър е спомената и мезра Черник, откъдето вероятно произлиза името на м. Църнел⁴. Но само 4 години по-късно, в регистъра на джелепкешаните от 1576 г., Копаница не присъства. Г. Ковачев обяснява този факт с липсата на достатъчно заможни хора, които да участват в системата на държавни доставки или вероятно са разорени преди съставянето на списъка. Селото е упоменато също така и в регистъра за събиране на джизие от зеваид-войнугани (войнуци в резерв) от 1626/7 г., където плаща данък в размер на 3 ханета.⁵ Историята на селото през периода средата на ХVІІ – ХІХ в., би могла да се проследи изключително трудно и с много бели петна. Това се дължи най-вече на липсата на подробни османотурски регистри, които след ср. на ХVІІ в. се превръщат в една административна отживелица, тъй като в новите времеви условия е трудно да се поддържат. Има много причини за това, но най-важните са непрекъснатият прираст на населението и различните промени, предизвикани от упадъкът на Османската империя, както във вътрешнополитическо, така и във външнополитическо отношение.⁶ Тази липса до известна степен може да се компенсира с нарастването на домашни извори от началото на ХІХ в. Такъв пример са съставяните по заръка на Екзархията и митрополита описи за енориите.⁷
            За по-новата история на селото, сведения могат да се черпят и от записки на местни хора (например Станимир Гоцев) и от родовата памет, но те трябва да се анализират изключително критично, тъй като не са в състояние да дадат надеждна и обективна информация поради силното смесване на факти с легенди и митове. Изключително полезна може да бъде и информацията от местното краезнание, както от по-старо, така и от по-ново време.
            След Освобождението, първоначално България е разделена на 5 губернии и 29 окръжия. Копаница влиза в Радомирско окръжие. През 1880 г. е проведена първата административна реформа, която премахва губерниите и разделя страната на окръзи, околии и общини. Копаница става център на община в състава на Радомирска околия, Кюстендилски окръг, в която влизат още Косача, Костуринци, Лесковец, Планиница и Радибош. Това административно деление съществува до 1910 г., когато Копаница е присъединена към община Батановци.⁸
            През 1885 г. в Копаница е открито училище. Първият учител е Иван Димитров Ибов от с. Радибош. След него учителства Витан Кръстев от Илковия род. За 2 години преподава и Гоце Илиев.⁹
            През 1909 г. е построена църквата „Св. Иван Рилски”. С. Мильов описва нещата по следния начин: „През 1905 г. енорийският свещеник /в Радибош – б. Д. Й./ Михаил Пейчев се пенсионира и на негово място е ръкоположен Михаил Манчев родом от с. Пчелинци... С младите и по-будни селяни младият свещеник създава Взаимно-спомагателна каса. Тя е една от първите в Радомирска околия. Това не се харесва на лихварите, почват разни интриги срещу свещеника и той напуска Радибош и премества енорията в с. Копаница. В Копаница селяните построяват нова църква и къща за свещеника.”¹⁰
            През 1920 г. е построена сградата на училището в Копаница, до църквата.
            През 1928 г. е основано читалището в Копаница.
            През 1939-40 учебна година е открита прогимназия в Копаница.
            През 1947-48 г. се извършва електрификация на селото. Хората с доброволен труд поставят стълбове от дъбови дървета. Ученици от Техникума по електротехника в Радомир идват, за да прокарат инсталации по домовете.
            През 1948 г. се образува ТКЗС.
            През 1950 г. по инициатива на Анто Симеонов и Евлоги Цветков и с подкрепата на цялото население на Копаница е построена жп спирката.¹¹
            През 1957 г. се извършва планиране на селото и през следващата година започва раздаване на парцелите.
            На VІІІ конгрес на БКП през 1962 г. няколко хиляди села са обявени за безперспективни, в това число и Копаница. Това сериозно забавя развитието на селото.
            През 1977 г. завършва строителството на новата читалищна сграда.

Денислав Йорданов

Върни се в началото на страницата

Спомени на Станимир Гоцев

            Село Копаница се намира на 5 км от гр. Радомир. Граничи със с. Николаево (местността Музовица), със с. Пчелинци (Катенски рид), със с. Радибош (местността Равнище), със с. Косача (местността Градище), със с. Лесковец (местността Кокалица), със с. Темелково – бившето с. Батановци (местността Чардак) и с гр. Радомир (жп линията и р. Струма).
            Според преданието, името си Копаница е получила така:
            В землището на сегашното село Копаница преди стотици години са съществували 4 селища: в местността Калето, при сегашните гробища, в сегашната махала Църнел и в Чифлика при стопанския двор.
            Избухнала епидемия, според преданието чума. Поради това, че селата били наблизо, използвали общи водоизточници, епидемията бързо се разпространила. Хората започвали масово да умират. Нямало кой да ги погребва. Започнали да изпращат хора от другите селища да закопават мъртвите с думите: „Идете на копаница”. От там е останало и името Копаница.
            След масовата гибел на хората, местността за дълго остава пустееща. След време идват други заселници от други места. Те се заселват в местността Кръста (при старото селско училище – б. а.). Новите заселници, дошли от с. Църква, дават началото на един род, от който по-късно се отделят Стойневи, Петрунови и Вельови.
            След тях се заселва на същото място и Малиновия род, дошъл от Църна трава – Краище. Според преданията в техния род е имало свещеник, който проповядвал християнската религия в Църна трава. Поради обясними причини турците го преследвали и той бил принуден, заедно с баща си, да убият турчина и забягват от там с една волска кола, заедно с цялата фамилия. Минават през местността Рогалкя, където е имало кръчма (при дома на Тасе Петров – б. а.) и питат може ли да се заселят в Копаница. Отговарят им, че има свободни места и те се заселват също в местността Кръста. Същия свещеник е ремонтирал манастира в с. Радибош (който е бил и горен от турците – б. а.). И днес името на свещетика стои над вратата на черквата на манастира. От същия род има преселници в гр. Радомир – махала „Малиновите”.
            Родоначалникът на Кюркчийския род, чийто произход не се знае, се заселил на същото място – местността Кръста. Той е бил кюркчия (кожухар) и от там махалата е получила името си.Кюркчията е бил вече възрастен, но сам, без семейство. Турците, които са живеели в селото, му помогнали да си открадне невеста. Откраднатото момиче било от Гюзеловите. Отвлекли момичето с помощта на кол, който пъхнали под зуницата му. Момичето било принудено да остане при кюркчията. От този брак се родили пет сина.
            Едни след други се заселват Янковия род, дошли от Църна трава, Карпузовия род, дошли от с. Батановци, Илковия род, дошли от с. Църква. По-късно Илковия род се разделя. Отделят се Велевия род, които остават в Копаница, Аначкови – изселват се в Радомир и Гьореви, които също остават в Копаница.
            Коренът на Стоименовия род в махала Църнел е от с. Ярлово, Самоковско – б. А. Т.
            След тях се заселва Мастаковия род, дошъл от с. Църква, Гюзеловите дошли от с. Богданов дол, от където са и Половите. От с. Църква са дошли Белеви и Димитрини – махала Чифлика. На същото място се заселват и Гоневите, дошли от с. Пчелинци.
            Божковите и Гьорчиния род са дошли от с. Богданов дол, а Пейчиния род е дошъл от с. Одраница.
            Новото село е имало нужда от училище и заселниците построили училище, което се е намирало до сегашната черква. Учени хора не е имало и затова са наели учител от с. Радибош. Това е бил Иван Димитров Ибов, който е имал четвъртоотделенско образование по тогавашната система, но все пак е бил по-учен от местните хора. След това учител е бил Витан Кръстев от Илковия род, който е бил учил до четвърто отделение в Радомир. За две години в Копаница учителства Гоце Илиев (мой баща – б. а.), който е бил завършил първи клас в Радомир. Като ученик е бил ученолюбив, но децата от Радомир, за да не ги превъзхожда, му правели много лошотии, за да се откаже от училище. Като селско дете той носел селска аба с качулка, която радомирските деца пълнили в Радомир с камъни и му заповядвали да ги носи до Копаница без да се обръща. Той бил притеснителен, но се оплакал на негов другар, скойто седели на един чин – Мите Костов от Темелково. Бидейки по-силен и смел, Мите напердашил градските деца и по тоя начин отървал баща ми от камъните и другите пакости. След това той отива да кара курсове за измервач на имоти – земемер. Завършва ги успешно и го назначават в най-богатото по това време с. Ярджиловци. После отива запас и през 1912 г. умира в гр. Кюстендил.
            Селото постепенно се разраства, родовете се преместват на нови места и до сега местностите, където са се преместили семействата, носят имената на родоначалниците си – Стойнева махала, Велева махала, Мастакова махала и т. н. По това време са отворени две училища в частни къщи – в къщата на Петър Петров и в къщата на Витан Кръстев.
            Черквата е построена през 1909 г. Тогава бях на 8 години и учех в старото училище. Учих до трето отделение, но поради това, че бях сирах и нямаше кой да работи имота, чичовците ми не ми дадоха да продължа образованието си.
            Земеделския съюз е учреден през 1913 г. Учредители са били Петър Петров, Владимир Павлов Стойнев, Евтим Модев, Христо Иванов Гюзелов. Аз, Станимир Гоцев, станах член на земеделския съюз през 1920 г. След това членове станаха Александър Панчев Карпузов, Иван Георгиев Гюзелов, Александър Гонев Чифлички и др.
            Селото не е имало друг поминък освен земеделието. Малко хора са работили на държавна работа.
            През 1945 г. Копаница имаше 1200 жители, а сега са по-малко от 500.
            През 1950 г. по инициатива на Анто Симеонов и Евлоги Цветков и с подкрепат на цялото население на Копаница беше построена жп спирката.
            Комунистическата партия е учредена през 1920 г. Избрани бяха съветници комунисти Тодор Васев Карпузов и Гергин Иванов Гюзелов. В началото партията нямаше дейност. Около 1933 г. дейността й се активизира. Неин ръководител по това време стана Иван Дамянов Стойнев. Помощници му бяхя Цанко Гергинов Иванов и Борис Митев Чифлички. Иван Дамянов като проявен комунист беше затварян няколко пъти, пускан под гаранция и пак арестуван. И до днес той по идея е комунист, отдаден на идеята, но е самотен, няма семейство, забравен е от всички. (Умира през 1994 г. – б. А. Т.)
            Читалището е образувано през 1928 г. и негов пръв председател е Никола Димитров – учител от с. Николаево. Аз участвах в събирането на средства за учредяването му. Никола Димитров ме привлече към тази работа с думите: „Твойте деца се учат, дай да направиме читалище, да имаме и ние просветен център. Мен ме гонят като комунист, а ти си земеделец и няма да ти пречат.” Отидох аз в общината в Батановци при секретаря – Стоян Митев от Копаница и му казах какво искаме да направим. Той ме посъветва да събираме суми от населението, за да може с тях да учредиме читалище. Аз организирах общоселско събрание и след като разясних на хората значението на читалището и ползата от него, минах със собствената си шапка и кой колкото можеше да даде – даде. Събраните пари предадох на Стоян Митев, но те не отидоха по предназначението си, а бяха похарчени за други цели. Тогава за втори път събрах хората и те пак дадоха доброволно пари. С тези пари беше създадено читалището в Копаница.
            Беше избрано ръководство в състав: Никола Димитров – председател и членове Станимир Гоцев, Александър Панчев и Евтим Модев. Така избраното ръководство не просъществува дълго. Времето беше размирно и от страх да не се бунтуват хората под ръководството на читалищните дейци, цялото ръководство беше сменено с ново от властите. Новото ръководство не играеше голяма роля в културния живот на селото. 9-ти септември 1944 г. завари читалището в лошо бездейно състояние и активната му работа започна едва след това.
            След 9 септември бях избран за кмет на с. Копаница. Наред с другите работи, аз насочих силите си и към читалището. На Василица ходех със сурвакарите (макар да бях на 44 години) по селото и събирахме от хората пари, които използвахме за възстановяване дейността на читалището. Събраните пари предадох на тогавашния председател Кирил Панчев. С тях бяхя закупени столове, книги и други дребни неща за обзавеждане. След това през пролетта се заехме да построим една малка сграда за читалище. С Миладин Мишев направихме една малка сцена, която макар и примитивна, беше ползвана дълго време. На същата сцена, под ръководството на Симеон Манов – художествен ръководител, беше сформирана танцова трупа през 1959 г. Първи участници в нея бяхя Симеон Манов, Асен, Йордан и Васил Славчеви, Аргил Борисов, Теменужка Герасимова, Елка Кирилова. Свиреше им на акордеон Борис Георгиев Гюзелев. (Искра Живкова, Мара Павлова, Станка Траянова и прочутите музиканти Пиле и Яшко от Радомир. – б. А. Т.)
            Беше сформирана и театрална трупа, която изнасяше пиеси в съседните села.
            С голямо нетърпение се очакваха дните, в които идваше прожекционния апарат с филмите, които макар и поостарели, се гледаха с голям интерес. Първи кинооператори бяха Теодоси Голобръдски и Стоян Банков.

Родословие на Стойневия род от с. Копаница

            Знае се че основател на Стойневия род е бил Стойне Паунов. Той е имал 5 сина – Илия, Гьоре, Диме, Павле и Пане и една дъщеря – Лата. Най-голям е бил Илия, който е имал три сина – Богдан, Гоце и Дамян. Богдан е имал 4 сина и 2 дъщери – Стефан, Васил, Стойне, Григор, Ракина и Даринка. Стефан е имал 3 дъщери – Лефтерка, Цвета и Николина. Васил е имал 2 сина и дъщеря. Най-големия Исаки има син и 2 дъщери. Николай има син и дъщеря, Рилка има 3 сина. Стойне има 2 сина – Тихомир и Богдан, които починаха млади, но от единия останаха дъщеря и син. Григор има 3 дъщери, които имат по две деца. Люба – Петър и Борика, Ракина – Ангел и Златка и Станка има син и дъщеря. Ракина, дъщерята на Богдан има 2 сина и 2 дъщери. Даринка, втората дъщеря на Богдан има 5 дъщери и 1 син.
            Гоце, сина на Илия има 3 сина и 4 дъщери, но впоследствие остават живи 1 син и 3 дъщери. Станимир, пишещият тези редове, има 3 дъщери и 1 син – Първанка, Роза, Стоян и Горянка. Лоза има 2 дъщери и син, Ексена има 1 син (починал през 1972) и дъщеря. Павлинка има 2 сина и дъщеря.
            Дамян, третия син на Илия има 4 сина и 5 дъщери. Райчо има 2 сина и 2 дъщери. Керана има 3 дъщери и син. Богдана има син и дъщеря. Търса има 2 сина. Станка има 1 син и 2 дъщери, Иван и Тодор нямат поколение, Бита има 3 дъщери и син. Георги има син и дъщеря.
            Втория син на Стойне е Гьоре. Той е имал 1 син и 2 дъщери. Най-големия е Стоян, а сестрит са Милка и Люба. Стоян има син Мано, който от своя страна има 4 сина и 1 дъщеря. Милка има 1 син и 2 дъщери. Люба има 2 сина.
            Третия син на Стойне е Диме. Той има 2 сина и 3 дъщери. Най-големия Темелчо има 3 сина и 3 дъщери – Герасим, Карамфил, Петко, Ревка, Неделка и Мировка. Герасим има 2 дъщери, Карамфил 2 сина и дъщеря, Петко син и дъщеря. Ревка има 2 сина, Неделка 2 дъщери, а най малката умира рано. Втория син на Диме е Велин. Той има 3 сина и дъщеря. Най-големия Станимир има 2 сина и дъщеря. Божичко има син и дъщеря, Наполеон има син и дъщеря и Павлинка има 2 дъщери. Най-голямата дъщеря на Диме Замана е омъжена за Тодор Гюзелов и има 3 сина и 2 дъщери. Най-големия Димитри има 2 сина и дъщеря. Първан има 1 дъщеря. Втория син на Димитри живее в София, а дъщеря му Венка има син и дъщеря. Втория син на Замана Георги има 2 сина и 2 дъщери. Третия син е Станимир, който има 2 сина и дъщеря. Дъщерята на Замана Йорданка има 1 син. Тодора е другата дъщеря на Диме. Тодора има 6 сина – Мирчо, Симе, Кире, Боре, Иван и Велин (син на Иван е Станчо Стоилов – народен певец). Третата дъщеря на Диме е Стана, която е харизана на сестрата на Диме – Лата, която е омъжена в с. Батановци (Темелково).
            Четвъртия син на Стойне е Павле. Той има 4 сина – Владимир, Евтим, Петър и Коста (починал млад). Най-големия Владимир има 5 сина и 6 дъщери. Двама от синовете му и 3 дъщери умират млади. Най-големия син Александър живее в София и има 1 син. Втория Андон има 2 сина и 2 дъщери. Третия син Анани има 2 сина. Дъщерята на Владимир Стана има 2 дъщери, а Васка има 2 сина. Третата му дъщеря Стефанка има 2 сина и 1 дъщеря. Втория син на Павле е Евтим. Той има 4 сина и 2 дъщери, като една от дъщерите му умира млада. Най-големия му син Борис има 3 дъщери, Иван има син и дъщеря. Третия син на Евтим е Крум, който също има син и дъщеря. Най-малкия син е Кирил, който има 2 сина. Дъщерята на Евтим Олга има 2 сина. Третия син на Павле е Петър. Той има 1 син и 5 дъщери. Син му Зано има 1 дъщеря. Венка има 2 сина. Драганка има син и дъщеря. Негрита не е омъжена. Ревка има син и дъщеря.
            Петия син на Стойне е Пане. Той има една дъщеря – Манка, която живее в София и има 2 сина.
            Дъщерята на Стойне е Лата. Тя се омъжва за Тричко от Темелково около 1886 г., но няма собствени деца и прибира от брат си Диме, дъщеря му Стана, която е била на 3 години. Стана се омъжва за Косте Тричков, който е бил прогресивен човек – сдружен земеделец от дружество „Юнак-Соколи” с. Батановци. Мъжа й става кмет на Батановци и остава на тая длъжност от февруари 1920 до 9 юни 1923 г. След преврата той е арестуван, а по-късно освободен. През 1925 г. го арестуват отново, закарват го в София и на 8 май 1925 г. го изгарят жив в Дирекция на полицията. Синове на Стана са Серги и Симеон.

Спомени за бита и традициите в Стойневия род

            Основоположника на рода Стойне Паунов е бил силен човек. По време на освободителната война и веднага след Освобождението от турско робство по нашия край върлували някакви бандити – арнаути, които използвали суматохата, нападали българите и им вземали състоянието. Те били жестоки хора. При нападението на набелязаната жертва, ако тя доброволно не им давала това, което искат, те клали буйни огньове, нагрявали вериги в огъня и с тях връзвали жертвите за врата, за да ги принудят да дадат парите си. Със Стойне Паунов се случило описаното по-горе. При опита на арнаутите да го заловят, той успял да се отскубне заедно с половината от новия си кожух. Другата половна останала в ръцете на бандитите. Не успявайки с него арнаутите хващат и измъчват с горещите вериги неговата майка. След това нечовешко изтезание тя умира, но не издава къде са скрити парите. Стойне умира по-късно в освободена България. Синовете му са вече големи и започват да създават свои семейства, като по този начин рода се увеличава и става голям. Около 1915 г. по моите спомени Стойневия род беше около 85 човека. Във всяко новосъздадено семейство имаше по 7-8 деца. Всички живеехме в едно жилище. По това време чорбаджиите в дома бяха Павел Стойнев и Васил Богданов – помощник. Те се грижеха за закупуване на всичко, което е нужно за дома, а не се произвежда от семейството. За тях имаше и специални коне и в пазарни дни те отиваха в Радомир и даже в София икупуваха, това което беше нужно за вкъщи. Двамата чорбаджии определяха по две жени за месене на хляб и готвене за по две седмици, като през това време вършат само това.
            Мъжете се хранеха на една софра, около която имаше пейки и столове. Жените се хранеха отделно, на друга софра, като те клякат или ядат прави. Децата се хранеха на пода, като децата на всяко семейство се хранеха в отделни панички и хляб в ръката.
            След като рода се разрастна твърде много и вече не се побирахме в една одая, семействата се отделиха и се хранеха в стаите си, но храната се готвеше общо и после се разпределяше.
            Главния поминък на рода е бил винаги земеделието и скотовъдството. Отглеждахме много животни. Имаше 12 чифта работни волове, десетина крави за млеко и телета за разплод и клане – всичко около стотина броя говеда. Имаше и около 300 [брави] овце. Имаше и кобили за разплод, които се заплождаха с магарета и се раждаха маски, които продаваха на търговци. Всяка есен идваха търговци и купуваха по десетина маски, поради това, че те не бяхя обяздени и бяха много буйни, идваха хора от селото да помагат при хващането и връзването им. Търговците ги караха по Южна България да ги продават. Заради магаретата и Стойневите ги наричаха магарища.
            Имаше и по 50 кози, които се използваха за млеко и месо. Имаше също така и много свине.
            За Архангелов ден се колеха по петдесетина овце, по няколко вола, по 5-6 свине. От овцете и воловете се правеше пастърма, а свинското се използваше за готвене. Цялото месо се складираше в едно помещение, което наричаха „месарник” и достъп до него имаше само чорбаджията. Той даваше на жените готвачки колкото е нужно месо за готвене. Ние децата се опитвахме да си вземем месо с пръчки през дупките на стените.
            Двамата чорбаджии разпределяха работата в дома. Определяха се двама овчари за дойното стадо и един млекар, който пренасяше млекото от егреците. Егреците всяка година се местеха на различно място, за да се торят нивите. Обикновено децата пасяха свинете. Конете ги пасеше идшн мъж. Имаше и по един козар.
            Млекото от овцете летно време се даваше на мандрата, която се намираше в селото. Пролет и есен жените го сиреха в големи каци, а излишното го продаваха на търговците, или пък го квасеха в каци и след това го биеха на мътеница. Маслото също продаваха. Всички пари от продажбите се прибираха от чорбаджиите и после те ги разпределяха както намерят за добре.
            През 1955 г. се извърши планиране на с. Копаница в съседство със жп спирката. Първите заселници тук бяха хора от Стойневия род. От всичките 11 къщи в старата Стойнева махала се построиха на спирката около 25 къщи. Цели две улици, успоредни на жп линията са заселници от Стойневите.

Върни се в началото на страницата